Да се свързва името на една страна с една определена напитка, разбира се, е рисковано. Особено днес, когато глобализацията бавничко унифицира всичко. И все пак, страните, в които се прави наистина добро вино, не са най-добрите производители на бира – Италия, Испания, Франция, Португалия. А пък майсторите на пенливата кехлибарена напитка са там, където почти или изобщо няма лозя – Германия, Дания, Ирландия, Белгия. Дали е подобна ситуацията и при кафето и чаят? И ако да, към кои страни бихме могли да отнесем България?
И кафето, и чаят достигат до нас от изток. Първата напитка от Близкия, втората от Далечния. И едната, и другата дълго време са по-скоро чужди на някогашните българи. Макар че, към една от двете българинът, струва ми се, е по-предразположен. Към коя? Отговорът, като че ли, е твърде лесен. Ислямските страни, със своите мързеливи сутрини и още по-мързеливи следобеди, разпространяват кафето по света. А нашата страна пет века е част от най-голямата на времето ислямска империя и… Да, но в някои арабски страни, естествено, фанатично предани на исляма, чаят с неговите местни ритуали е по-популярен от кафето. Така е в Мароко, в Мавритания. А в други страни, многократно завоювани и поробвани от османските турци, кафето не само че не е намерило радушен прием, но тези страни са станали световни известни производители на чай. Такава е Грузия, да речем. Значи, дори и да има някакво предразположение към кафето у нас, то едва ли се дължи на исторически или религиозни причини. Причините са по-скоро психологически. Чай се пие най-вече в страни, чиито жители са убедили света, а и самите себе си, че са сдържани и уравновесени. В Япония, в Англия, в Китай. Е, Русия е изключение, което само потвърждава правилото. А много кафе пият в страните, където се говори много. Където не само се говори много, но и се говори много високо. Където спират да говорят, само за да сръбнат малко кафе и да продължат. В страни като Италия, като Турция, като… да не ходим отвъд Океана, за да не обидим някого. Ето защо у нас първите сведения по тази тема в литературата не се отнасят до самата напитка, а до местата, където тя се пие – винаги шумни, винаги многолюдни. Спомняте си „Ганковото кафене“ на дядо ни Вазов, нали? Останало е в съзнанието ни не толкова като седянка на табиетлии кафеджии, колкото като сборище на нашенски многознайковци политикани, които обсъждат до прегракване „восточний вопрос“.
Има още един нюанс в психологическия анализ на кафеената ориентация на българина. Кафето никога не е било за него „нашенска“ напитка. Не е било като виното, да речем. През турско кафето е било „чорбаджийска“ напитка, а след Освобождението – „буржоазна“. Напитка, която отначало се е пиела на чардака, в знак на почит към някой турчин или турчеещ се българин, а след това във вестибюла на съседката г-жа Балабанова, сервирана върху дантелена покривка, в порцеланов сервиз донесен от Виена. Сиреч, напитка, която винаги е била нещо далечно и непознато за обикновения българин. Нещо любопитно, към което той подсъзнателно е искал да се приобщи. И така, та чак до купищата пластмасови чашки с кафеникава утайка, които пометоха в миналото закуската с боза. Е, какво, както знаем от бозата се пълнее, от кафето не.
0 Comment